УДАВНИКЪТ

Това, което ще ви разкажа, може да ви се стори тъжно или, ако сте непоправими оптимисти - дори изключително радостно, но, при всички случаи, аз се надявам, че няма да ви остави безпристрастни. Ето какво се случи веднъж... Реших да се обадя на един свой приятел по телефона. Просто така, за да видя как е. Отдавна нямах вести от него. И не само аз, а както се оказа в последствие - много от общите ни приятели. По гласа му и по думите, които изричаше, разбрах, че се чувства дълбоко депресиран. Говореше несвързано някакви мрачни неща, без да се интересува кой му е позвънил и накрая затвори, без да се доизкаже. Звъннах втори път. Отново същото. Но по-кратко. В слушалката чух шум, сякаш някой му говореше, там - до него и се опитваше да го убеди, че животът не е чак толкова безсмислен, колкото изглежда. Разбрах, че в главата му се е загнездила идеята за самоубийство. Много се натъжих. Същата вечер у дома се събрахме ние - приятелите. Почти в паника разказах на другите всичко, което бях научила. Разбира се, нямаше човек от присъстващите, който да не се разтревожи. Позвънихме отново. Този път той дори не си направи труда да отговори лично. Беше записал на лента черните си възгледи за битието. Те представляваха изходното съобщение на телефонния секретар. Това, което ни обезпокои още повече, беше невъзможността да оставим съобщение след сигнала - такъв не се чу, защото връзката се разпадна. Ние останахме с насълзени очи... Трябваше на всяка цена да го открием. Бързо се приготвихме и излязохме. Намерихме го у тях. Не приличаше на себе си. Беше се проснал на леглото - като някакъв парцал и обмисляше начина, по който да се самоубие. Дори не беше заключил вратата. Всеки можеше да влиза в жилището му, без да срещне някаква съпротива. По изключение, това ни беше от полза, защото успяхме да се доберем до окаяния си приятел. Първо се опитахме да научим, на какво се дължи депресията му. Напразно. Той само непрестанно повтаряше, че всичко е много гадно, че животът няма никакъв смисъл, че светът е помия, в която всички се давим... Точно в този момент му хрумна "блестяща", според него, идея. Беше измислил начина, по който иска да сложи край на дните си. Възнамеряваше да се удави. Запъти се към градския басейн. Ние поехме след него. Непрекъснато му говорехме. Искахме да разбере нашата обич и колко много държим на него. Надеждата, че ще успеем, още беше жива в нас. Стигнахме до басейна. Поиска да се сбогува с нас и после да се хвърли във водата. Разплакани от отчаяние се мъчехме да му попречим. Той скочи и веднага изплува. Опита да се потопи отново и пак без успех. Беше объркан. Обърна се към нас за помощ. Недоумявайки, за какво точно ни моли, ние се спогледахме. - Не мога да се удавя! - каза той - Не знам как. Сигурно ви звучи странно, даже смешно. За нас тези думи бяха проблясъка на нов лъч надежда. Всъщност, момчето си имаше изградена някаква представа за давенето, която не искаше да разруши. Неясно защо, той си мислеше, че непременно трябва да се гмурне, да стигне дъното и да престои там достатъчно дълго, за да се пренесе в отвъдното. Искаше от нас да го научим да се гмурка, т.е. да потъва; да контролира мускулите на цялото си тяло, така че те да не позволяват на водата да го изтласка на повърхността. Естествено, не желаехме да правим това. Той просто ни принуди. В окаяния си вид, той имаше необяснимо влияние над нас. В края на краищата решихме, че така ще можем да бъдем повече време с него и ще имаме още един шанс да му вдъхнем воля за живот. Иначе можеше да намери решение, което да не можем да възпрепятстваме. Най-добрите плувци сред нас с тъга започнаха да обучават кандидат-удавника. Той първо започна просто да потапя главата си, после - да се гмурка, отначало на малки дълбочини, а след това - все по-дълбоко и по-дълбоко... Изплуваше с една-единствена цел - да се гмурне отново, на още по-голяма дълбочина, да се усъвъвршенства съвсем и да направи едно от своите потапяния последно. Стоях на ръба на басейна, наблюдавах го и забелязах, че постепенно той започна да изпълнява указанията на учителите си не с досада, както в началото и по необходимост, защото искаше да умре по определен начин, а с ентусиазъм. Сякаш започваше да му харесва. Още преди това осъзнах, че веднъж научен да се гмурка, повече няма да може да се удави, дори все още да иска, защото инстинктът - винаги по-силен от нас - мощно ще го тегли нагоре към повърхността, към въздуха, към глътките живот и не ще му позволи да се откъсне от света. Но той и не искаше. Вече не! Помагайки му, както той си мислеше, да се доближи до прага на Смъртта, който искаше да прескочи, ние всъщност му помогнахме да открие нещо ново за себе си; нещо, което би правил със страст. Той се къпеше, а беше жаден... Жаден за живот! След следващото гмуркане той изплува сияещ, щастлив, готов да посрещне трудностите. Видях, как се роди от водата един нов човек - по-силен и по-сигурен в себе си. А беше същият, чиято звезда искаше да напусне небесния свод. Вместо това тя проблесна и засия отново в цялата си прелест!

* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

ТРОФЕЙ

Клопка ми залагаш, но ти вярвам;
Дебнеш ме, а се не крия.
Преследваш ме, но аз не бягам;
За тебе жадна съм, а ме е страх да пия.

Кошута, чезнеща съм от ловците,
но ти дойде и ме опитоми -
дали, за да не бягам от стрелите
или влюбил си се в моите очи?

Изправен си пред мен, опънал тетивата -
Самата мисъл прави да боли!...
...но аз не мърдам. Трепва ти ръката...
Лъкът убива, погледът гори!

Да ме прегърнеш идваш, но човек си ти -
кошута - аз, израстнала в гората.
Лов събра ни, лов ни раздели
и пак преследва ме звукът от тетивата...

Догаря залезът зад планината,
обагрил с пламък дъбовите клони.
Ще посрещаме на всеки ден зората,
ще чуем вятър вятъра да гони.

На ловна среща някой ден
трофей ще видиш в нечии ръце
и истински ще страдаш ти за мен -
трофеят ще е моето сърце!

НА ЛОВ ЗА ВЪЛК

Може да си вълк, но аз
не съм сърната в този час,
а ловец съм в гората
и на плячката открих следата.

Бягаш ли? - Та ти си мой!
Капаните ми са безброй.
Тази вечер ще те уловя,
за да те пусна сутринта...

И пак играта ще започне -
стрелям с лък и много точно:
Примка носи ти стрелата -
на явора се впи в кората.

Вързан си, не можеш да избягаш.
С плача си ще ме забавляваш
до мига, когато те освободя
с едничка цел - отново аз да те пленя.

В гората те преследвам, яхнала жребец...
Така предсказа скорпионът - жрец:
Някога ще те намеря полумъртъв в кал -
морен, изпотен и ще заплача с жал,

че те пленявам за последен път;
че свършил е завинаги ловът.
С натежала съвест ще си тръгна бавно,
че надвила съм те, но безславно...

Ще помня дивия ти поглед мътен,
когато през гората бягал си безпътен.
Ще си спомням твоя рев отчаян,
когато те настигам, от умората замаян...

В битката неравна беше се предал...
Оставих те - лежеше завинаги заспал.
Бях те уловила за последен път
и свършил бе завинаги ловът...

ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Змей Горянин ходи през гората и събира сандвичи с шунка, окапали от мимозите при снощната буря. Той не възнамерява да ги яде. Просто е еколог. Освен това е вегетарианец. Ще ги занесе вкъщи и ще нахрани месоядните си цветя, дето растат в лехичката пред пещерата му. Те така са прегладнели миличките, че замалко едното да му отхапе опашката тази сутрин.
Ааа!!!
Змей Горянин настъпил едно стръкче трева и тя панически му напомня култовия девиз: "Don't trump the gras, smoke it!"...
"Пф-ф-ф-ф-ф-ф-ф-ф! Аз съм на върха!" - помисли си паякът, опънал мрежата си под нокътя на звяра. Той пък му завидя и също си дръпна..."Гр-р-р-р-р-р-р-р!" - когато змеят се напуши, бълва огън и дим... Опече една буболечка, която прелиташе над неподходящото място в неподходящия момент... Преданата еколожка душа на Горянина се напъна да пребори еуфорията и той взе да прави сърдечен масаж на бръмбара. Той, обаче, беше овъглен и още първият натиск разтроши хитиновата му обвивка и вятърът отнесе тленните му останки. Змеят си дръпна пак, за да утеши мъката си от смъртта на буболечката, оригна се и легна да спи... Сладки сънища!

Извод: Don't smoke the gras, eat it!
Демек: Я оди да пасеш, бе!

МОЯТА КРЕПОСТ

Къщичка с прозорец.
Зад него съм аз.
Стоя и те гледам.
Отдалече. Сама съм.
Ти не идваш при мене,
защото няма врата.
Зазидах я. Отдавна.
Стоя и те гледам,
долепила лице до стъклото.
Дъхът ми го покрива...
в мъгла...
Гледам те
и не мога да откъсна
поглед от теб...
Но и да счупя стъклото
не мога. Не искам.
Сякаш зараза си,
която поемам
с глътките въздух.
Сякаш си вирус,
пред който трепери
всяка клетка
от тялото ми.
Любовта е болест.
Отне ми много време
да те преболедувам.
Не искам да се разболявам пак,
заради същия вирус.
Но ти си като
тежък токсин,
който ме трови.
Отровил си организма ми
и аз искам
да се пречистя.
От теб.
Къщичка с прозорец.
Тя е домът ми.
Крепостта, която ме пази.
От теб.
Поглеждам те
и искам да изчезнеш,
а образът ти да остане
в паметта ми...
Но ти си тук,
а образът ти
смущава паметта ми.
Чувствам се като клетка.
Чувствам се като птичката
в нея.
Все едно лицето ми, тялото ми
е затвор за душата ми:
Метален и хладен затвор.
С решетки,
през които можеш да видиш
свободата навън
и да я пожелаеш.
Решетки...
Същите, които те спират да имаш това.
Душата ми е птичето в клетка:
разбунтувано, изплашено, безумно.
То има криле,
даващи му свободата да лети...
но се блъска, обезумяло от страх,
в металните прегради,
които му отнемат тази свобода.
Спокойствието, което излъчвам
е всъщност затишието,
което прикрива моята вътрешна буря;
мизерността на моя полет
без криле...
Къщичка с прозорец...
Ако беше от захар,
щеше да я изядеш, нали?
Щеше да стигнеш до мен
на всяка цена.
Или просто щеше
да сложиш ръка на прозореца -
точно, където е моята
и пламъкът,
който гори в дланите ни,
щеше да стопи карамела
и ръцете ни биха се слели в едно,
за да не се пуснем
никога повече.
Но нашата история
не е приказка, а реаллност
и аз не съм в шоколадова сграда.
Къщичка с прозорец -
един различен свят в твоя.
Четвъртото измерение.
Паралелният космос.
Съвършеният свят,
в който човекът създава семейство.
Съвършенството му
се състои в наличието
на единствен недостатък...
Значи е почти идеален.
Почти...
защото е без теб.
Тебе те няма,
макар че си някъде тук...
Къщичка с прозорец.
Аз съм зад него.
Стоя и те гледам,
защото не мога
да откъсна поглед от теб...
Това е мазохизъм!
Може би трябва
да зазидам и прозореца...
Къщичка. Без прозорец...
Моята крепост!...

УЧЕНИЧКА

Ето там - една кукумявка
седи на клона черен, гледа мен.
Кучето на двора джавка,
къса гащите ми всеки ден.

Ех, сега какво да правя,
как да скрия тоз' висящ парцал?!
И реших да не се бавя -
с телбод го нашарих цял.

Но, не щеш ли, той и мен захвана:
кожа, мръвки; леле как боли!
То не беше кръв, не беше рана!
Сякаш са ме жилили оси!

И тръгвам към училище ранена,
раняват пак и бележника ми нов,
пишат двойката уголемена;
на мама ще измислим подпис нов.

Ех, Училище, да беше парти!
Бих прекарала живота си във теб.
Щях да хвърлям зарове и карти,
часовете щяха, пък, да са банкет.

THE LAST BULLET

Отнема не повече от секунда да поставиш дулото на пистолета в устата си и да натиснеш спусъка. Това е! Само една секунда мъка, за да се спасиш от ада, който дебне по улиците на града. Мозъкът ти ще се разпръсне по стената и нищо повече не би могло да ти навреди.
Болест, химическо отравяне, наказание Божие… Наречето го както искате, но те сега са навън, бродят бавно, с ръце, протегнати гладно напред, бавно и безцелно, в търсене на храна. Скоро ще ме намерят и мен. Преди половин час се наложи да размажа главата на едно от тях, което успя да си пробие път през солидната барикада. Грабнах огромния чук от шкафа и замахнах.
Всичко стана толкова бързо. Единия ден обявиха за първите заразени, а на следващия вече страната ни беше погълната от хаос, смърт и от тях. Нападнаха приятелката ми пред очите. Не успях да я спася. Докато разбера какво става и тя вече беше ухапана. Преди час изхабих един от двата куршума за нея. Заслужава го. Не бих пожелал подобна събда на никого.
Не виждам смисъл просто. Гледал съм филмите. Знам какво ме чака. Няма спасение. Няма бъдеще. Поне не и за такива като мен. Иска ми се да сънувам. Да легна и да заспя безкраен сън. Желая да ми се присънят прекрасни зелени поляни, да се наслаждавам на безкрайната синева и да броя облаците по небето. През последния час си мечтая дори за шумовете, които преди ненавиждах – от клаксоните на автомобилите в задръстване, от преминаващите влакове, от крещящите деца по улиците, от псувните на побеснелите, изнервени и вечно забързани граждани. Чувам ги в главата си, усещам ги в сърцето си. Не искам да забравям. Това е минало, за съжаление. Нов свят очаква тези, които са достатъчно смели, за да се борят за него.
Отново поглеждам пистолета. Виждам картината в ума си – вдигам дулото, поставям го в устата си и натискам спусъка. Секунда! И край!
Но сякаш не мога да го направя. Страх ме е. Не съм набожен човек. Никога не съм вярвал в Бог, но ако се окаже истина, ако самоубийците отиват в Ада?
Някой блъска по барикадата. Мисля, че много добре успях да я направя. Ще им отнеме известно време, ако искат да се промъкнат тук. Разбира се, ако се съберат повече от три или четири създания, няма да съм чак толкова убеден. Може би тогава ще събера нужната ми смелост да натисна спусъка. Може би!
Лек сърбеж погъделичква лявата ми ръка, малко над китката. Инстинктивно посягам да се почеша. Също толкова бързо отдръпвам пръстите си от раната. Това е мястото, на което любовта на живота ми впи зъбите си миг преди да разхвърлям мозъка й по стената на стаята. Лека тръпка, която не мога да определя нито като приятна, нито като неприятна, премина през тялото ми. Имам чувството, че капка пот се стича по челото ми, но като прокарам пръстите си там няма нищо.
Въпросът, който ме вълнува в момента е, дали ще умра. Какво всъщност представляват тези същества, тези… зомбита. Всички сме гледали филмите, чели сме книгите и комиксите. Но какво са те всъщност? Немъртви? Създания на Дявола? Демони? Какво всъщност ги движи?
Натискът върху барикадата се усилва с всяка изминала минута. Изглежда повече от създанията са усетили вкуса на свежа плът и сега се събират. Скоро ще успеят да разбият дървените плоскости, да съборят мебелите и да избутат множеството кашони, които натрупах. Скоро…
Изваждам патрона от револвера. Защо пък да не си пограя преди да умра. Усещам, че губя силите си, ставам все по-слаб и по-слаб. Скоро ще дойде и моят час. Поставям последния куршум в барабана и го завъртам.
“Майната му на всичко!”, помислям си и натискам спусъка. Петлето изщраква зловещо, прекално силно на фона на тишината в стаята и блъскането по дървената барикада. Но изстрел не последва. Явно не ми провървя този път.
Една ръка се подава изпод пълните с боклуци кутии. Явно не съм успял да затворя добре предишната пролука.
Нека опитаме пак. Завъртам барабана, налапвам дулото и натискам спусъка. Нищо!
Още една ръка се подаде.
Трети опит… неуспешен. Нека улесним нещата. Никакво въртене на барабана повече.
Кутийте биват разбутани. Няколко стола се стоварват с трясък на пода и няколко ръце се вкопчват в тях все едно са живи, дърпат, късат. Злобата им е истинска, но в същото време безцелна. Всичко е инстинкт, желание да убиват, да впият зъби в плътта.
Стискам очи и натискам отново спусъка. Пак нищо. Страхувам се, но не смея да го направя директно. Така ми допада повече.
След още десетина секунди барикадата се преобръща и грозните физиономии на няколко зомбита се показват между разбитите дървени плоскости. Те пропълзяват в стаята и започват да се въртят безцелно вътре и да издават нечленоразделни звуци.
За съжаление няма с какво да нахранят прегладнелите си и разкъсани гърла.
Аз, от друга страна, се чувствам длъжен да ги последвам.